Откровенията на Тони Блеър за политиката, секса и Ирак взривиха света
Политиците са задължени от време на време да прикрият истината, дори да я изопачат, когато това е в интерес на по-голяма стратегическа цел... Не се засягайте прекалено много от това, съветва бившият британски премиер избирателите
Андрю Гилигън*, в. "Дейли Телеграф"
Има нещо символично в това, че в деня, в който официално приключи операцията в Ирак, излезе от печат и автобиографията на човека, чиято лична иракска война вероятно никога няма да свърши.
Британската политическа класа прелистваше нервно съдържанието на мемоарите на Тони Блеър "Пътуване" и така бившият премиер успя да детронира водещата новина за едно друго пътуване - на последните американски бойни части от Ирак, които пресякоха границата с Кувейт. За пореден път Блеър превзе новинарските заглавия, но за разлика от много други подобни изяви в миналото, сега не можем да се оплакваме, че ни се предлага куха новина. Това е той, говори с истинския си глас и има доста материал за разсъждение.
Пътуването на Блеър започва напълно в стила на "Викарият на Албиона", както го нарече сп. Private Eye - с две удивителни още на първите три страници. "Тази книга е нещо като писмо (разширено!) до страната, която обичам". На места прозата е весела: "Нима не нанизахме враговете си на нашите байонети като зрели плодове?" е неговото описание на изборната му победа от 1997 г. Има и ярък пример на еротика. "В онази нощ на 12 май 1994 г. се нуждаех егоистично от любовта, която Чери ми отдаде. Приех я жадно, за да ми даде сили. Бях животно, което следваше инстинкта си".
Но когато престане да е възвишен и поетичен, когато спре да нанизва на щика си и заразказва откровено за политическата практика, е наистина доста добър: съвсем просто, Блеър ни поднася
наръчник по политическо майсторство
Блеър, за разлика от повечето лейбъристки политици, бе решен да удовлетвори очакванията на избирателите от средната класа. За разлика от повечето други политици той знаеше, че повечето обикновени хора определят "по усет" политическите си пристрастия и възприемат аргументите на Уестминстър** като досаден шум в далечината.
Всеки, който иска да знае как да установи връзка с тези избиратели, да произнесе добра реч, да уцели верния тон при атаката на опонентите ("никога прекалено остро, дори сдържано... целта е да накарате неполитиците да кимат с глава"), трябва да прочете книгата му.
Блеър непрекъснато подчертава, че е "обикновен", но повдигането на завесата над триковете на изкусния политик само подчертават, че той съвсем не е просто "обикновен". И жизнерадостната прямота, с която описва различни ловки политически маневри, изобщо не съответства на една друга характеристика на книгата - призивите му за пълна лоялност и висок морал.
Очевидно Блеър е дълбоко засегнат и постоянно припомня за репутацията си на "лъжец". Изглежда истински гневен, когато пише: "И ето го лидерът, изпълнен със съкровеното желание да прави добро", но опонентите му и медиите "не се борят честно..., осмиват искреността му и проявите на добра воля и вяра".
По-нататък обаче казва: "Политиците са задължени от време на време да прикрият истината, дори да я изопачат, когато това е в интерес на по-голяма стратегическа цел... Не се засягайте прекалено много от това". И още: "Всички ние вземаме такива решения всеки ден в нашия професионален и личен живот". Нима? И дори да е така, ако е вярно, че политиците понякога трябва да ни лъжат,
редно ли е да се обиждат, когато ги уличим в лъжа?
В известен смисъл цялата книга е признание за това, че информациите за колеблива политика и лични конфликти, определени от Блеър и негови колеги като "лъжи на медиите" и "дрън-дрън", всъщност са били верни. В книгата дори няколко оставки на министри, включително и тази на Дейвид Блънкет***, се обясняват с "измислици" на медиите. Но всъщност историите наистина са верни.
Блеър откровено си признава, че лейбъристите са прекалили с популяризирането на твърде оскъдната си предизборна политическа програма. За предизборните обещания и лозунги през 1997 г. той пише: "Присмивах се на скромното послание...
Нови лейбъристи, нова Великобритания? Беше смешно."
Не това ни казваха през 1997 г.
Скромните му постижения вероятно ще бъдат основна присъда на историята за Блеър. Той дойде на власт при безпрецедентно благоприятни обстоятелства и предимства - процъфтяваща икономика, с голяма мнозинство, обединена партия, инертни опозиции, профсъюзи и медии, в края на студената война - но резултатите му не съответстват на мащаба на тези предимства и възможности.
При Ирак обаче
проблемът с доверието стигна критичната си точка
Изумително, но Блеър признава, че дори по собствените му критерии за либерален интервенционизъм мотивите за войната са "добре балансирани". Отново нещо, което не ни беше обяснено по този начин навремето.
Бедствието, което се разрази след войната, е описано с онези типични блеърови безглаголни изречения, които ни внушават, че е нещо като природна сила, върху която нямаме контрол. Зли външни сили като "Ал Кайда" и Иран са посочени като виновници, без ни най-лек намек за това кой е създал вакуума, запълнен от тях. Участието на Великобритания във възстановяването на Ирак е определено като "адекватно", а вината за всички проблеми е хвърлена върху САЩ - напълно несправедливо обвинение.
Блеър разобличава някои неистини, признава например, че планирането на войната започва в началото на 2002 г. (през юли същата година той отрече пред депутатите, че се извършва такова планиране). Той прави и друго важно признание по повод на прословутата си 45-минутна реч в парламента - че правителството "трябваше, ретроспективно, да коригира" начина, по който това бе съобщено. Вместо това Блеър и прессекретарят му Алистър Кембъл обявиха война на мен и на Би Би Си.
Лаская се да науча, че според Блеър репутацията му "вероятно не успя да се възстанови" от моето обвинение, че екипът му е "гримирал" досието за иракската война и 45-минутната му изява. "Не казвам, че реагирахме правилно на обвинението", казва той и това вероятно е най-близо до извинението, което аз и Би Би Си заслужаваме и някога ще получим. За компенсация можем да подкрепим описанието на Блеър за Кембъл като за "луд човек", който на онзи етап "вероятно е минал отвъд допустимото".
Разказвайки тази част от историята, Блеър не влага и капка чувство, точно както, когато пише за Гордън Браун. Блеър пише, че когато д-р Дейвид Кели**** умира, "медиите можеха да го обявят за скандал. И напълно бяха в състояние да направят така, че да стане скандал". Смъртта на д-р Кели със сигурност беше скандал, със или без помощта на медиите.
В пасаж, в който се опитва да изясни смъртните случаи, които е причинил,
Блеър обяснява защо не може да изрази съжаление
"Съжалението може да изглежда обвързано с миналото. Отговорността има сегашно и бъдеще време", казва той. Това едва ли ще удовлетвори армията. За загиналите войници в Ирак Блеър пише, че броят от 600 000 е грешен. Защо ли! Защото са около 112 000!
За мен стряскащите неща в "Пътуване" са две. В началото на книгата Блеър заявява, че дори и преди да стане лидер, той изпитал "нарастващо вътрешно чувство на вяра, почти съдбоносно... Разбира се, аз не знаех, че Джон Смит (предшественикът му) ще почине скоропостижно. Но по някакъв странен начин започнах да усещам, че това ще се случи". А към края заявява: "Проблемните семейства трябва да бъдат контролирани. За да се извършва ефективно това, техните "права" трябва да бъдат замразени".
Тези две отличителни черти - вярата в собствената му справедлива съдба и също толкова силната увереност, че целта оправдава средствата, според мен обясняват много за политиката на Тони Блеър за Ирак.
Блеър заявява, че "пътуването" от неговото заглавие всъщност е от политик, който се вълнува от това, което хората мислят за него, до политик, на когото не му пука. И наистина - до войната в Ирак той вече или е изгубил, или е избрал да пренебрегне проявата на емоционална интелигентност, която описва така блестящо в началото на книгата си. Но разбира се, той все още ужасно се интересува от това какво мислят хората за него.
Тъй като Блеър няма да печели от книгата си, има само две причини да я издава. Първата е за разчистване на сметки и с това се справя чудесно - унищожителната му оценка за Гордън Браун ще издържи проверката на времето. Втората причина е да подобри репутацията си. Описвайки своето пътешествие, той кара и нас да пътуваме - до ново място във възгледа си за него. Едва ли ще успее с втората си цел. Както и много други неща в транспортната политика на новите лейбъристи, тъкмо това "Пътуване" може да се обърка в района около Уестминстър.
--------------------------
* Авторът е репортер на Би Би Си по времето преди войната в Ирак, който разкрива, че правителството на Блеър умишлено е преувеличило доказателствата срещу Саддам Хюсеин.
** Британският парламент
*** Министър на труда и пенсионната политика подава оставка през 2005 г. след обвинения, че в нарушение на парламентарния правилник е приел ръководен пост в компанията по генно инженерство, докато е бил депутат.
**** Д-р Дейвид Кели е оръжеен инспектор към ООН, идентифициран като източник на изобличителните материали на Гилигън и Би Би Си. След разкриване на самоличността му д-р Кели се самоуби.
Едно към едно
Джордж Буш не разпознал белгийския премиер
В мемоарите си Блеър пише, че бившият президент на САЩ Джордж Буш се смутил от присъствието на премиера на Белгия Ги Верхофстад на срещата на Г-8 в Генуа през 2001 г.
"Той не познаваше или не разпозна Ги, чиито съвети изслуша с явно удивление", пише Блеър. "След това се наведе към мен и прошепна: Кой е този човек?
- Това е премиерът на Белгия, му казах.
- Белгия? - отвърна ми Джордж, явно ужасен от собствената си глупост. Та Белгия не е член на Г-8."
Блеър обяснил на Буш, че Верхофстад участва като "президент на Европа" - по това време Белгия е ротационен председател на ЕС. Буш отвърнал: "Нима белгийците управляват Европа?", преди да поклати глава, "вече напълно сразен от нашата глупост", пише Блеър.
Нататък в книгата Блеър твърди, че президентът имал доста опростена представа за международните отношения. "Джордж изключително простичко възприемаше света. Правилно или не, това водеше до едно решително управление."
Бившият премиер намеква, че бил смутен от речта за Състоянието на съюза на Буш от 2002 г., в която той посочва Иран, Ирак, Сирия и Северна Корея като "ос на злото". Според него този политически език вредял и не отчитал влиянието му върху близкоизточния мирен процес.
Въпреки това Блеър дава висока оценка за Буш няколко пъти в книгата си. Той подчертава колко си допадали двамата, докато били на власт.
"Може и да не си съгласен с него, но ако си избирател, никога не би си помислил, че ще ти бъде неприятно или ще се чувстваш неадекватно, ако общуваш неформално с него. Би си помислил, че с него ще ти е приятно и лесно да общуваш. И беше точно така."
Той намеква още, че британското общество било заблудено за Буш, смятайки, че е идиот заради простосърдечния му език. "Като цяло го възприемаха като дясно републиканско копеле, защото премахваше брутални диктатури и настояваше да бъдат заменени не от приятелски настроени брутални диктатори, а от либерална демокрация", пише Блеър.
"Разбира се, част от това чувство бе напълно естественото отхвърляне на войната. Друга част бе свързана с грешката на републиканците да позволят да се насади това нелепо определение "неоконсерватори". Често предупреждавах Джордж за това."
Според Тони Блеър "прекомерният интерес и любопитство към хората" на Бил Клинтън довело до сексуалната му забежка със стажантката в Белия дом Моника Люински.
"По отношение на мъжете интересът се изразяваше с приятелство, а по отношение на жените имаше потенциално сексуален елемент", пише Блеър за своя приятел, 42-рия президент на САЩ. "В това отношение не мисля, че той се различава особено от преобладаващата част от мъжете."
Блеър размишлява върху въпроса какво кара могъщи политици да поемат рисковете, свързани с незаконен секс. "Моята теория е, че това се дължи на върховния самоконтрол, който трябва да упражняваш, за да си на върха. Затова инстинктите ти на свободна птица те карат да изскочиш от затвора на самоконтрола. И тогава идва срещата, толкова вълнуваща, така палава, така лишена от самоконтрол."
За Ирак: "На базата на онова, което знаем, аз все още вярвам, че ако бяхме оставили Саддам на власт, щяхме да поемем по-голям риск за сигурността си, отколкото ако не е на власт, и че колкото и ужасни да са последствията днес, реалността от управлението на Саддам и синовете му в Ирак щеше да е далеч по-лоша."
За човешките загуби в Ирак и Афганистан: "Ужасно съжалявам за тях, съжалявам за покосените рано животи, за семействата, чиято скръб е още по-тежка от колебанията за какво са загубили близките си."
Грешките му: Забраната за лов на лисици бе "катастрофа". Приемането на дарение от 1 млн. лири стерлинги от боса на Формула 1 Бърни Екълстоун бе "наистина глупава липса на преценка". Куполът на хилядолетието в Лондон "не беше ужасяващ, просто не беше блестящ".
Несъгласията с Гордън Браун за кандидатирането му за лидер: "Бяхме като двойка, която се обича и която спори чия кариера е по-важна. Без съмнение той се е почувствал предаден. Не очакваше, че аз ще се кандидатирам."
Споразумението да подкрепи Браун: "Никога не е имало сделка - в смисъл че той ще се откаже да се кандидатира за партиен лидер срещу мен, а в замяна аз ще му помогна да дойде след мен, въпреки това имаше разбирателство. Истината е, че аз не можех да му дам гаранции и щеше да е безотговорно да обещавам, че ще мога."
Грешките на Браун: "Започнах да осъзнавам - първо с ужас, а след това трезво, - че нещо му липсва. Нещо, което започвах да осъзнавам, че аз притежавам. Политически умения - да, политическо чувство - не. Аналитични способности - абсолютно. Емоционална интелигентност - нула. Той беше труден, понякога влудяващ. Гордън е странна птица."
За принцеса Даяна: "И двамата бяхме по свой начин манипулативни, улавяхме бързо емоциите на другите и инстинктивно бяхме в състояние да си играем с тях. Тя бе необикновено пленителна, естествено - флиртуваше. Наистина я харесвах и, разбира се, бях лапнишаран по красивата принцеса като всеки друг, но бях и предпазлив."
 Тони Блеър се поздравява с продавачките в книжарницата в Дъблин, където отиде да раздава автографи за новата си книга, а отвън го замеряха с обувки и яйца |
 Блеър влиза в книжарница "Ийсън" в Дъблин, Ирландия, на 4 септември, където за пръв път даде автографи върху книгата си. |
Издателство "Рандъм хауз" публикува мемоарите на Блеър. "Пътуване" е на британския пазар от 1 септември и в САЩ от 2 септември. Блеър отложи за неопределено време партито за премиерата на книгата си, което трябваше да се състои на 9 септември в Музея "Тейт" за модерно изкуство след масирания натиск и протести на антивоенни активисти.
Вестник "Сега" / Orient news online
Няма коментари:
Публикуване на коментар